You Are here: Home Публикации Защо на практика „по-късата“ давност, с която се погасяват вземанията по запис на заповед, всъщност е по-дълга от общата погасителна давност?

21 -February -2019

Защо на практика „по-късата“ давност, с която се погасяват вземанията по запис на заповед, всъщност е по-дълга от общата погасителна давност?

1.Въведение.

Настоящото кратко изложение има за цел в синтезиран вид да представи доктриналните възгледи и съдебната практика относно погасителната давност на вземанията по запис на заповед. Детайлно ще бъде обърнато внимание на института на менителничното неоснователно обогатяване, предвиждащ една допълнителна възможност за приносителя на запис на заповед, да претендира принудително изпълнение, макар вече вземането „да се е погасило“ с изтичане на предвидения в чл. 531 от ТЗ тригодишен срок, броим считано от падежа.

2.Теоретични бележки

Записът на заповед е едностранна сделка, облечена в законоустановената форма, с означението „запис на заповед“, по силата на която издателят обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума. За разлика от менителницата, тук обикновено участват само две лица – издателят и поемателят. Записът на заповед е абстрактна сделка, ценна книга, документ със строго определено от закона съдържание, който може да се прехвърля и залага, и върху него може да се упражнява право на задържане. Той е конститутивна ценна книга, в която е материализирано притезание срещу длъжника като ново, самостоятелно и абстрактно вземане. За разлика от менителницата, записът на заповед не съдържа нареждане за плащане от друго лице, тъй като платец е самият издател, поради което в случая няма приемане.[1] И менителницата, и записът на заповед са основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

Записът на заповед е модулация на менителницата, нейна опростена форма, поради което има по-широко разпространение. В качеството си на разновидност на менителницата, записът на заповед носи всичките й родови белези. В битието си на правна сделка записът на заповед показва сходство с менителницата по всички нейни съществени белези.  Задълженията, от които произтичат менителницата и записът на заповед са менителнични, поради което се означават с общото родово понятие „менителнични ефекти“. Споменатите ценни книги изпълняват едни и същи функции и са подчинени на един и същ правен режим. Това става ясно и от разпоредбата на чл. 537 от ТЗ, според която за записа на заповед се прилагат съответно, доколкото са съвместими с естеството му, разпоредбите за менителницата.

Тези правила, които намират съответно приложение са правилата, свързани с издаването, формата, прехвърлянето, протестирането, поръчителството, менителничните възражения, исковете за менителнично неоснователно обогатяване, просрочването и преюдицирането.[2]

В тази връзка тук е мястото да отбележа, че менителничното право предвижда някои специални разпоредби за погасителната давност, отклоняващи се от общите правила по ЗЗД, които се отнасят до нейното начало и продължителността на давностните срокове. /Вж. чл. 531-533 ТЗ/. Исковете за плащане по менителницата, предявими срещу платеца, се погасяват с 3-годишна давност, считано от датата на падежа. Като тази, по-кратка от общата 5 – годишна погасителна давност, се отнася и за вземанията по записите на заповед.[3] Съгласно чл. 531, ал. 2 от ТЗ исковете на приносителя срешу джирантите и срещу издателя се погасяват с едногодишна давност. Тя започва да тече от деня на своевременно извършения протест. В много случаи, менителниците съдържат клаузата „без протест“ или „без разноски“, като тогава давностния срок започва да тече от падежа.

Приносителят на менителницата/записа на заповед може да пропусне да упражни правата си в рамките на кратките, споменати по-горе давностни срокове. Възможно е също той да е загубил тези права поради това, че не е протестирал своевременно менителничния документ при неплащане. В първия случай менителничния ефект е прескрибиран, а във втория – преюдициран. Законът дава особена закрила на приносителя на такъв ефект, и отклонение от общия гражданскоправен принцип, че изтеклата давност е пречка за принудително осъществяване на претенцията.

Когато менителничните искове са погасени по давност (прескрибирани менителнични ефекти), или не са извършени необходимите действия за запазване на правата по тях (преюдицирани менителнични ефекти), приносителите на ефектите не могат да предявят нито преките, нито регресните менителнични искове, не могат да искат и издаване на заповед за изпълнение въз основа на ценната книга. Те обаче разполагат с иска за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ. Този иск се предявява от приносителя на ефекта, в случай че търпи вреда поради невъзможност да реализира менителничнте си права, а надлежен ответник е издателят на менителницата или платеца, или издателят на записа на заповед. Този иск се погасява с нова, тригодишна давност, която тече от загубване на менителничните искове.

Предпоставките, за да може искът за неоснователно менителнично обогатяване да бъде воден успешно са следните:

  • Наличие на действителен менителничен ефект;
  • Приносителят на ефекта да търпи вреда, вследствие на невъзможността да реализира менителничното право;
  • Да е налице обогатяване на пасивно легитимираните лица /издателят или акцептантът/[4]
  • Съдебна практика

Предвид наглед доста „постното“ разглеждане на института за менителничното неоснователно обогатяване в правната доктрина, и малкия брой разпоредбиq отделени нему от законодателя, то съдебната практика е основният източник на тълкувания относно разглеждания проблем.

В константната си и безпротиворечива практика, Търговската колегия на Върховния касационен съд[5] хвърля огромна доза светлина и разглежда детайлно менителничното неоснователно обогатяване.

В производството по специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване, за разлика от исковете по чл. 55– чл. 59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, както и дали е имало размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. Този иск е специален и изключва субсидиарния такъв по чл. 59 ЗЗД. По този иск обедняването се изразява в това, че имуществото на приносителя на ефекта не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването на издателя – че не е изплатил сумата за погасяване на задължението и той не намалява пасива на имуществото си поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението по ефекта. Активно легитимиран по този иск е само приносителят, а пасивно легитимирани са само издателят и акцептиралият платец.

В менителничното право е допуснато отклонение от принципа на гражданското право, а именно –  че изтеклата погасителна давност е пречка да се осъществи принудително имуществената престация. Обратно, специалният иск по чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, които менителнични искове са погасени по давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях /преюдицирани менителнични ефекти/, и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед, или чека – чл. 534 ал.2 ТЗ. Искът ще бъде основателен само ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможността на реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано и не може да се инкасира дължимата сума. Обогатяването за издателя на процесния запис на заповед ще се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението.

От горното следва, че искът по чл. 534 ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване, се различава съществено от исковете по чл. 55-59 ЗЗД, и за установяване на основателността му не трябва да се изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма, и този извод се налага от специфичността на менителничните правоотношения. Да се търси неоснователно получена имуществена облага при липса на начално основание, отпаднало основание или неосъществено основание в производство по иск по чл. 534 ТЗ, означава да се обезсмисли съществуването на самия иск и да се приеме априори неговата неоснователност.[6]

Съгласно чл. 534, ал. 2 от ТЗ, искът за менителнично неоснователно обогатяване се погасява с нова тригодишна давност, чийто срок започва да тече от момента на изгубване на останалите искове по менителницата или записа на заповед. Независимо от причината за погасяване на правото на пряк иск, неговото изгубване е фактът, от който възниква право за приносителя на ценната книга да предяви специалния иск по чл. 534, ал. 1 от ТЗ срещу издателя, за да се защити срещу последиците на менителничното неоснователно обогатяване.

Какво следва от казаното до тук? Прекият иск на приносителя на един запис на заповед, срещу издателя се погасява с тригодишна давност, считано от датата на падежа. /арг. чл. 537 ТЗ, вр. чл. 531 ТЗ/.  Погасяването на правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право да предяви специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане[7].

3.Заключение

С оглед цитираните доктринални възгледи, доразвити и детайлно коментирани от съдебната практика, считам, че би могло да се направи обоснован извод, че на практика наглед „по-късата“ тригодишна давност, с която се погасяват преките менителнични искове, всъщност е по-дълга от общата петгодишна погасителна давност, предвидена в чл. 110 от ЗЗД. Своеобразен „виновник“ за това е институтът на менителничното неоснователно обогатяване, който отклонявайки се от общите за гражданското право постулати на чл. 55-59 ЗЗД, предвижда възможност за приносителя на менителничен ефект да предяви иск с основание чл. 534, ал. 1 от ТЗ, за инкорпорираното в ефекта /менителница, запис на заповед, чек/ вземане. Този иск от своя страна се погасява с изтичането на един нов 3-годишен срок, считано от момента на изгубване на прекия менителничен иск. Ето защо, въз основа на изложеното в настоящата статия, считам, че на практика възможността на приносителя на един запис на заповед да предяви по съдебен ред инкорпорираното в същия вземане, се погасява с изтичането на един общ шестгодишен срок, съставляващ тригодишния давностен срок за предявяване на прекия иск, и новия тригодишен срок за предявяване на иска за менителнично неоснователно обогатяване.

В края на настоящото изложение искам да обърна внимание на един, ако бих могъл да го нарека така, парадокс, пред който сме поставени.

От една страна, на гражданското право не е познат по-дълъг давностен срок, от предвидения в чл. 110 от ЗЗД петгодишен такъв, наречен „обща погасителна давност“. В случая, както обърнах внимание, въпреки че на теория става въпрос за два отделни тригодишни давностни срока, практическия извод е, че реално исковете срещу платеца по менителничния ефект се погасяват след изтичане на шест години, считано от падежа.

Това от своя страна води и до друго противоречие. Вярно е, че записът на заповед е регламентиран като абстрактна сделка в ТЗ, но абстрактният характер не изключва наличие на каузални правоотношения, за изпълнение или обезпечение на които се сключва абстрактната сделка, както и основанията за недействителност на същата по смисъла на ТЗ и ЗЗД. Това обаче не води до извода, че основанието, разбирано като непосредствената цел, към която са насочени волеизявленията на страните по каузалната сделка, става елемент от фактическия състав и на менителничната сделка и дерогира нейния абстрактен характер. Връзката между менителничното и каузалното отношение следва се търси на плоскостта на възраженията, които длъжникът може да противопоставя на своя кредитор – освен абсолютните си възражения срещу ефекта, длъжникът може да му противопостави и личните си възражения, основани на каузалните отношения с него / чл.465 от ТЗ/.

Все пак, би могло да се стигне до една много интересна хипотеза. Най-често в практиката, записите на заповед се съставят с цел да бъде обезпечено друго каузално правоотношение. В масовия брой случаи  вземанията по тези каузални правоотношения /например договор за заем/, се погасяват с изтичане на общата 5-годишна давност. На практика, обаче, ако за обезпечаването на този договор, бъде съставен запис на заповед, то въз основа на казаното в настоящото изложение, следва да приемем, че вземането ще бъде погасено след изтичане на шест години, считано от датата на падежа. Този „парадокс“ би могъл реално да доведе до ситуация, в която евентуалното съставяне на определен менителничен ефект /запис на заповед/, своеобразно да „удължи“ давността, с която ще се погаси вземането. Тази законова неуредица е повод за доста полемики в съдебната практика. Част от съдилищата, възприемат тезата, че  когато приносителят на записа на заповед е пропуснал да предяви менителничния си иск в сроковете по чл.531, ал.1 във връзка с чл. 537 ТЗ срещу издателя на записа на заповед, предявеният на основание чл. 534, ал.1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане.[8] Според друга част от правоприлагащите органи горспоменатата логика изглежда точна, но само на пръв поглед. Правният спор, според тази част от съдилищата, се корени в това дали едно погасено по давност вземане е несъщестуващо вземане. По този въпрос е застъпено становище по редица дела[9], като е прието, че погасеното по давност вземане не може да се приравни на несъществуващо вземане. Това е така, тъй като това вземане нито е невъзникнало, нито е погасено чрез редовните погасителни способи, предвидени в закона. С изтичането на срока по чл.110 ЗЗД се погасява не вземането, а само правото на иск за държавната защита на това вземане – това е аргумент от чл.118 ЗЗД. Законът не съдържа забрана реализацията на едно незащитено от правото на иск вземане, представляващо естествено задължение, да бъде обезпечено чрез издаден от длъжника запис на заповед. Като краен извод, след като едно неудовлетворено вземане на кредитора съществува, макар и като естествено задължение на длъжника по смисъла на чл.118 ЗЗД и след като страните по общо съгласие предварително са обезпечили събирането на вземането чрез редовен менителничен ефект, то в този случай следва да приемем, че вземането по процесния запис на заповед не е несъществуващо. По тази причина, макар и след погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение, то искът за менителнично неоснователно обогатяване се явява допустим и основателен.  Предвид липсата на единодушие в мненията на съдилищата, аз намирам за по-правдоподобно второто изразено становище, което на практика възприема изложената в настоящата статия теза, че реално вземанията по запис на заповед се погасяват с по-дълга давност от общата, предвидена в чл. 110 от ЗЗД.

С оглед горното, считам, че на практика искът по чл. 534, ал. 1 от ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване сам по себе си обезсмисля наглед по-кратката тригодишна давност, с която се погасяват исковете срещу платеца по запис на заповед.

 

Автор: Венцислав Спасов Михайлов – юрисконсулт

 

[1] Голева. П. „Търговски сделки“, изд. Фенея, 2008, стр. 483-484.

[2] Така Герджиков.О. „Търговски сделки“, ИК Труд и право, 2015, стр. 381.

[3] Стефанов. Г., „Търговско право“, изд. Абагар, 2001, стр. 348.

[4] Герджиков.О. „Търговски сделки“, ИК Труд и право, 2015, стр. 378.

[5] Решение № 73 от 20.07.2009 г. по т.д. № 550/2008 г., I т.о., Решение № 110 от 08.11.2010 г. по т.д. № 949/2009 г., I т.о, Решение № 209 от 06.01.2011 г. по т.д. № 259/2010 г., II т.о., Решение № 90 от 10.09.2012 г. по т.д. № 431/2011 г., II т.о. и други.

[6] Решение № 42 от 07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г., II т. о. на ВКС

[7] Решение № 132 от 17.06.2010 г. по търг. д. № 161/2009 г. на Върховен касационен съд

[8] Решение № 131 от 30.08.2017 г. по т. д. № 557 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение

[9] Решение № 139 от 26.05.2017 г. по т. д. № 600 / 2016 г. на III състав на Апелативен съд – Пловдив

 

 

 

Joomla Templates and Joomla Extensions by JoomlaVision.Com
Вижте ни във Facebook